|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
АБСЕНТЪТ ИЛИ ИЗУМРУДЕНОТО ОГЛЕДАЛО НА ФРАНЦИЯ Евгения Динкова
Алфред де Мюсе е този, който към 1830 г. пръв лансира изумрудено зеленото питие сред парижките бохеми, трупащи се по кафенетата около Кралския дворец. Тук се ражда и красивото му наименование Зелената фея. Към абсента поетът долива бира, а не "пет части вода", както вече е прието. Густав Курбе пък разрежда абсента си с бяло вино, Алфонс Доде слага вътре капки от лауданум, лекарство на базата на опиума, успокояващо болките му от сифилиса, Анри де Тулуз-Лотрек обича да смесва абсента си с коняк. Колкото до Пол Верлен и Артур Рембо, те прибавят първия алкохол, който им падне под ръка. Някои от поклонниците на Зелената фея, като Шарл Бодлер, Оскар Уайлд и Ернест Дъусон, отдават чест и на Бялата, така в тия среди наричат опиума, други на Сивата или Черната фея, тоест на морфина. Векът на феите е век и на опиатите. Бързият възход на абсента, модата на зеления еликсир и художествената му прослава във Франция са нещо единствено по рода си. В края на XVIII в. абсентът е все още проста ракия от пелин, варена от бедните швейцарски селяни от планинския масив Вал-де-Травер, близо до френската граница. Отличителният й белег - наситено зеленият цвят, се дължи на планинските билки, които се слагат за аромат. След 1805 г. абсент се произвежда и на френска територия, вече промишлено, в градчето Понтарлие, но производството се разпространява най-вече сред местното население. Във Франция по това време се произвеждат по места стотици видове алкохол и нищо не предвещава, че на абсента ще се падне да изиграе по-особена роля. Но затова трябва да се случи нещо необикновено, нещо, което да даде простор за полет на Зелената фея. И то се случва. Около 1860 г. абсентът е на такава почит, че в повечето френски заведения от пет до седем следобед се обявява "зелен час". Някои го наричат също "часа на магданоза". В Париж по големите булеварди се "скубят" и "душат" истински ята от "папагали" според модния израз по онова време. В началото изтънчената напитка е сравнително скъпа и се поръчва главно от буржоазията и своенравните артисти-бохеми, но с течение на времето цената й спада и модата да се пие абсент завладява цялото френско общество. От големите булеварди и красивите кафенета тя тръгва към работническите покрайнини. В течение на XIX век абсентът става любимо питие и в танцовите заведения, които разцъфтяват в Париж - Бюлие, Мабий, Елизе-Монмартър, Клозери де Лила. Това са семпли народни заведения, често със съмнителна слава, където се събират студенти, художници и поети, както и разни "господа", които плащат за "госпожиците", дошли тук да танцуват, да пият от "зеления" и които вероятно един ден ще завършат живота си в мизерия.
"Погледът на поета изведнъж блесна. Сред дълбоко мълчание започна нещо
като церемония. Той сложи пред себе си една доста голяма чаша, като най-напред
провери дали е чиста. След това взе шишето, отвори го, помириса и наля в чашата
кехлибарена течност със зелен блясък; отмери от нея с подозрителна точност,
а като се увери, че е налял необходимото количество, се поколеба и добави още
няколко капки. После взе от подноса нещо като сребърна лопатка, тясна, продълговата
и надупчена като цедка. Закрепи това Изтънченият и забавен начин на приготовление сам по себе си предвещава минути на удоволствие. Към зрителното удоволствие малко по малко се присъединява и удоволствието на обонянието. А вкусовата наслада е за тези, които са изострили сетивата си, защото са съумели да изчакат. В това се състои магията на абсента - да се запленят всички сетива наведнъж. Изведнъж разбираме защо абсентът е напуснал редиците на обикновените напитки и е влязъл в кръга на божествените еликсири. "Най-ухаещ и пленителен за окото е абсентът, когато неговият зелен изумруд внезапно се смути и превърне в пухкав облак с цвета на опал, изпускващ дъх на маточина и анасон, когато ведно с топлината и умората на деня породи свежи видения и пръсне нежни ухания, които ви карат да мислите за великолепието на стелещите се нежнозелени треви и дивия аромат на безлюдните степи" - пише Жан Ришпен.
Нестихващият възход на изумруденото питие се съпровожда от безброй моралистки и църковни проповеди, пропагандни кампании и обществени психози. Пише се: "тази коварна напитка бързо овладява своята жертва, която рано или късно изоставя всякаква съпротива". По същото време Едгар Дега рисува прочутата си картина "Абсент", на която са изобразени двама души, мъж и жена, седящи с празен поглед пред чашата абсент. Двама несретници явно, пропили се от мъка и отчаяние. Най-известният почитател на абсента си остава Винсент ван Гог. Дали по случайност, или не, но повечето от неговите платна са издържани в охра и бледо зелено, тоест в тоновете на френската муза. До днес мнозина считат, че тя го е погубила. Истината е друга. Холандският гений е пил действително абсент без мярка, но той е бил душевно болен, страдал е от хронична депресия и епилепсия. Често е поглъщал не само абсент, но и терпентин (а тюйонът, основната психоактивна съставка на пелиновия екстракт, е от семейството на терпентина). Когато се самоубива през 1890 г., ван Гог е бил със съвсем разстроена психика, в състояние далеч надхвърлящо последиците от алкохолизма.
Стига се дотам, че правителството, подкрепяно от винопроизводителите, налага крайно висок данък върху абсента, но не отделя нищо от привлечените средства за борба против алкохолизма. Предусещайки нов конфликт с Германия, много военолюбци, мечтаещи за реванш, бият тревога, че Зелената вещица е причината да нарасне броят на уволнените от военна служба и на пациентите в лудниците и заплашват с "отслабване на отбранителната мощ на Франция". На 16 март 1915 г., в разгара на Първата световна война, Реймон Поанкаре прокарва в Парламента забрана на абсента. Това е мярка, с която цели да запуши устата на военните дърдорковци и най-вече да отвлече вниманието от фронта и окопите. Че абсентът не е единственият виновник за пропиването на френското общество става обаче ясно сравнително бързо. Премахването му от пазара с нищо не допринася за намаляване консумацията на алкохол. По липса на абсент войниците веднага го заместват с други подобни силни питиета. А неговата забрана и лъжата, с която тя е скрепена, дават начало на мита за покойната Фея, пораждат тъгата по нея. Деветнайсети век ще бъде запомнен като века на феите. Една от тях е Зелената фея. Омайваща с билкови аромати, изкушаваща и привидно безобидна поради разреждането й с вода, безсъмнено опасна, защото като всеки алкохол води към пристрастяване. И ако Зелената фея е изчезнала за дълго от всекидневието на Франция, то тя никога не е била забравена от артистите и редовно се появява, било в песен, било в картина или в кадър от филм, където от желание да възкреси миналото режисьорът кара главния герой да приготви питието си според обичайния ритуал. Капка роса, вълшебна настойка, тигрово мляко, алхимическо питие, еликсир, амброзия, абсентът днес е съблазън за посветени и за техните избраници.
© Евгения Динкова |