|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
АНТОЛОГИЯ НА ПРИКАЗНИТЕ НИ
ГЕРОИ Момчил Цонев “Къде си бе, куре?” - лафче на софийско пичле на 17, на водка, на трева, фен на скъпарщината, се провиква пред Дома на киното (Одеон ли пък беше?), в края на 90-те, не-е, в началото на 00-те, къде е детското българско кино, по дяволите, пита пичът. Къде е “пост”-ът на добрия стар канон: на Кучето от оная мебел, на Небронирания рицар, на Кастрираните таралежи? ’06. На пост по кината е “Принцът и просякът” на Мариана Евстатиева-Биолчева. Demo дисекция на филма: Марк-Твеновото тяло е избягало от лентата. Както се случва с всяка свещена мощ, и от Твеновата са останали само малки парченца, отчупени от екипа на филма. Класиката жива (и цяла) не е присъствена: няма ги двете момчета, тъждествени във физиологичността си, които са сепарирани от Автора Твен в диаметрално противоположни социални стаи на английското общество. Няма я онази вратичка, през която двете деца си променят социалния пол (принцът става просяк, а просякът - принц).
В психологическите стаи и на двете обаче има проблеми. Богатото момче се травмира и спира да говори след като става неволен свидетел на разчистване на сметки (баща му и неговите бодигардове в черно пречукват някакъв, в случая нека го наречем анонимния герой-нещастник). В главата му ровичка и друга травма - смъртта на майка му. Бедното момче пък отива да учи в големия град и макар че попада сред свои (семейството на чичо си), лентата му отрежда да не бъде пророк в собствения си род (оттук киноживотът му се “разболява” от нетолерантното отношение на възрастните и от въвличането му в криминални действия). Тези случки разбягват двете момчета от социалните им стаи. Но не в стаята на другия, а в трета - къщичката на Стареца, който събира изхвърлени книги (дървена е и гледа към морето). И сред колекцията му от книги филмът компенсира фрагментацията на автентичните мощи - единственият цялостен образ на “Принцът и просякът” е в присъствието на книжното му тяло, българско издание, от 60 и някоя си година (ако не се лъжа), което се радва на епизодичен прочит на началните си страници (филмът не иска да се задълбава повече в оригинала, което си е пиниз за съвременното кино, когато се докосне до “класики”)... Какво прави критичният колекционер на приказни герои в случая
1. Основни отрицателни герои: буржоазията. Най-основни са мутрите. Профил - облечени в черно, карат джипчета, гледат лошо, много бият, изглеждат като да са не много интелигентни. Това са бодигардовете на бащата на богатото момче. Макар и не толкова богати, но също “мутренски” по дух, се оказват и хората, при които отсяда бедното момче (чичото, лелята и работника в частната им хлебопекарна са парвенюта, чиито дребни интриги рязко контрастират на “незлобливостта” на момчето).
Някои идеологически последствия от хероическата систематизация Колекционерът на приказни герои няма нищо против децата да са основните положителни герои. Все пак в света на детските приказки това е аксиоматично състояние на Канона и някак си ще се преживее фактът, че няма негов “пост”. Още в Библията Исус санкционира позитивно образа на децата с онази култова реплика “не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно”. Другият положителен персонаж Стареца си е резервирал отдавна място във фолклорната памет на нашите баби, която бърше с гъба праха от иконата на “Света Троица”, изобразяваща Бог Отец тъкмо като белобрад старец (макар и на иконата да няма помен от къщата Му край морето, както е във филма “Принцът и просякът”... е, това е вече нововъведение). Колекционерът на приказни герои има системна грешка и продължава да пита: но защо българското игрално кино след ’89-а се радва на нечувано Велико преселение на отрицателни герои тип “мутри”? Защо мутрата се вкамени не само като основен социален персонаж в киното ни, но и като визия (няма ли въображение у екипите на филмите, което да си поиграе поне с дизайна на облеклото на тези “мъже в черно”). Защо не се мисли така например: дори един малък детайл, оразличаващ филмовия герой от действителните “мъже в черно”, може да създаде запомнящата се лента. Какъв е този тоталитаризъм на образите? Защо българското кино продължава повече от десетилетие да приспива зрителите си с едни и същи герои (“спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат” featuring един друг тоталитарист в образотворчеството дяда Вазова. “Ех, така зная аз, и нази са с турци плашили”, отвръща баба Иваница и ходи, та се съпротивлявай и бори за плурализъм). Ех, ще чуе колекционерът на приказни образи, кое ли пък човешко съзнание не обича героите му да са константни (мечта: “да си знаеш още от визията на опаковката какъв ще е продуктът”). Казваш му ти, че на урока по всеобща история се е говорило за войната за наследството на испанския престол, но масовият му инстинкт тип “Чорбаджи Марко” е по-силен и от либидото, та то си знае: “За шпаньолците ли? Остави ги, те не ни влизат в работа. Кажи нещо за Русия”. Но от перманентното плашене с едни и същи образи или от перманентното изискване за едно и също (по)казване най-малкото не се раждат нови шедьоври. Нейсе, че масовият зрител продължава да мисли положителния герой например като бял, хетеросексуален и мъж (е, питайте феминистите/ките и защитниците/чките на човешките права това какъв проблем им е), изобщо като “нещо за/от Канона”. (Кои са окупирали “негативното” пространство вече се артикулира). Напомняне, че сме demo: и едно лафче, което някакво софийско пичле на 17 може и да не се сети да изръси... винаги е удоволствие да се гледа играта на Досьо Досев (тук той е в ролята на Стареца).
“Принцът и просякът”, България, 2005, реж. Мариана Евстатиева-Биолчева.
© Момчил Цонев Други публикации: |